|
Събития
EN
BG
Последна промяна:
29/05/2014
____________________________
Аз бях там
От
Алекс Броудхънтър
Една малка книжка беше издадена в София през 1984-та – част от поредица
“Поети с китара”, а тази беше за Боб Дилън. Придружена от плакат, малка
плоча – от едната страна “Отговорът с вятъра се носи”, а от другата “Така
е по-добре”.
За нас винаги е бил една легенда отвъд океана, музикант и поет, отвъд желязната
завеса, на практика отвъд всичко. Някъдe там. Същата тази желязна завеса
на моменти издрънчаваше тежко и се повдигаше. През 70-те Евгени Евтушенко
кани Боб Дилън в Москва на поетично събитие и той отива. Тук, в България
следствието беше, че излезе тази книжка. Но всичко това беше толкова отвъд, че
не си и помисляхме, че може да се случва физически близо до нас.
Сега, днес, на трети юни 2010-та, в зала едно на НДК, която ни е добре
позната, където са били Йосиф Кобзон и Алла Пугачова, конгресите на БКП и
много други конгреси, предстои концерт на най-големия. Нищо не подсказва
това. Няма задръствания в София, няма затворени улици и евакуирани
квартали (както беше /по-скоро както трябваше да бъде/ при AC/DC).
Предстоеше концерт на най-големия, който промени много неща, допринесе много за
положителните промени в света (не само в музиката). Той каза
най-важните неща и направи най-важните послания – Боб Дилън щеше да изнесе
двучасов концерт. Преди няколко дни беше навършил 69 години, Господ здраве
да му дава.
Видях първо тировете, наредени отзад на паркинга с надписи “Rock’n Roll
Trucking”, със спящи под кабините стотици конски сили, които трябваше да
пренесат оборудването до следващата столица за следващия концерт в съседна
страна.
Видях това, което обикновено се случва – тълпи от хора с най-различни
възрасти и занятия. Аутсайдери, хора от статуквото, политици и
бизнесмени, такива които се крият в дупките и зад бюрата, такива с много
пари и такива без никакви пари, хора, които трябва да се срамуват от
парите си и други, които честно са ги изкарали.
Видях една майка, която беше довела две малки близначета на около 2 години
на концерта. Те искаха до тоалетната и тя ги водеше, после пак обратно в
залата.
Видях един полицай, който попита как е бил концерта и каза, че е бил на
работа, затова не е успял да отиде.
Видях един американец, който преди десет години е бил на концерта за 60
годишнината на Дилън в Мейн, щатите. Каза, че бил голям концерт, участвали
са Пол Саймън, Арт Гарфънкъл и други. Човекът говореше за преживяното, не
за прочетеното, не за някой филм, а за живота. Разликата бе първична и
екзистенциална.
Видях друг американец, който след концерта продаваше постери с Боб Дилън.
“Бобсо, Тен!” – викаше и се справяше с голям ентусиазъм и артистичност.
Продаде, това, което можа. От време на време добавяше “Крайсис прайс –
Файф” – но това беше по изключение.
Видях и чух Концерта. Мащабните идеи бяха там, те бяха и в умовете на
хидядите, които бяха в залата. Гласът на Боб Дилън, станал по-остър и още
“по-негърски” с времето. Когато той беше на 20, казваха, че пеел с гласа
на 80 годишен негър, което тогава беше вярно, но все пак се възприемаше
като метафора. Сега беше самата истина. Както обикновено прави на
концерти, и тук той експериментира с различни аранжименти на известните си
песни. И момчето, с което поговорихме сподели, а и с мене беше така, на
“Blowin' in the Wind“ в началото не можал да познае песента. И при “Hard
rains” ми трябваха петнайсетина секунди да загрея. Това естествено
затрудняваше ентусиазираната публика да запее с него, беше част от
особнячеството на Боб Дилън, тази негова страна, която не се вписва в
правилата на шоу бизнеса.
Видях много хора, които бяха може би истинската публика. Те бяха навън, те
бяха в коридорите и слушаха музиката, която си пробиваше път през
затворените врати. От време на време охраната пропускаше някой навън или
на вътре и тогава някоя от вратите се отваряше. Тогава отвътре звукът
пристигаше неподправен и почти като в залата. Това бяха мигове на възторг
– до тях достигаше истинският неподправен глас на Боб Дилън.
Видях ги да пият бира отвън на оградите и вътре насядали в коридора –
бирата беше лев, а билета - сто. Няма как – просто това беше възможният
избор. Пиеха, и вероятно със всяка глътка поемаха и атмосферата на едно
голямо събитие.
Видях и други, които идваха към залата, доста добре подгряли и вече
завалваха думите, но си имаха фланелки Bob Dylan и всичко, както си е “по
протокол”. Те бяха понапреднали като години и имаха пари за да си позволят
всичко това – подгряването с качествен алкохол и билет за концерта. Тези
факти ги правеха щастливи.
Видях в мрака момчета с китара, които също таяха надежда да видят Боб
Дилън, но бяха отпратени от охраната може би, защото после не се мярнаха.
Може би изгубиха и надежда.
Видях и други, брадясали и мръсни, следяха всичко от някакви мръсни пейки
в парка или от тревата. Пиеха собственото си пиене, неясно какво. Знаеха
много добре кой има концерт, но също така бяха наясно, че никога няма да
стигнат до залата. А някои просто не искаха да са там – преживяваха
музиката по свой начин и смятаха, че залата е пълна със сноби, с които не
искат да имат нищо общо, нито да са в едно общо пространство. За тях да
ръкопляскаш на песен като “Masters of War” беше порнография и изобщо
ръкопляскането бе някакъв вид извратеност.
Видях тези стари обречени хипита, обречени на вечния дух на шейсетте и на
бедността. На непокорното стоене в ъгъла на градовете и на обществата. На
отвращението от естаблишмънта. Може би те бяха от хората, които “няма от
какво да се срамуват и какво да крият”. Но често трябваше те самите да се
крият. Ако някой от тях се опиташе да тръгне към залата, беше спиран още
на първия вход, там където бяха пропускани всички, без значение дали имат
билет или не. За тях и там беше затворено, а те и не се надяваха на друго.
Каква надежда – тя беше затворена дълбоко в душите им, заключена с десет
катинара и никой нямаше достъп до нея, дори и те самите. Стигаше им да
знаят, че е там. Те помнеха времената на разпорените панталони, на
рязането на дънки и печатите по красиви бедра, когато полите бяха къси. Бяха свидетели на арести, заради интерес към музика или към книга.
Един преди време ми разказа как е ял шамари от милиционери, това доста го
беше озлобило. Тогава, когато ми го разказваше, 15 години по-късно, може
би и заради изпития алкохол, не можеше да говори за това спокойно, и сълзи
напираха в очите му, и гняв го стягаше за гърлото. Той преживяваше
случката, когато милицията влязла в заведението, изправили ги до стената и
ги били с шамари. Защото са облечени като хипита и слушат Бийтълс. Така
беше. Тогава бях с китарата и им изпях "A Day in
the Life" и други работи. Бяха във възторг.
Видях щурците, те пригласяха на Боб Дилън от първите редове на залата –
знаеха и те, какво е да си щурец през зимата, знаеха я цялата история.
Видях и други хора, които я знаеха историята, бяха наясно и това не ги
правеше щастливи особено. Знанието имам предвид.
Видях много хора, които се забавляваха, просто бяха на поредното
развлечение. А този концерт бе различен – имаше нещо доста над
обикновеното забавление. Тази вечер г-н Робърт Цимерман освен всичко
останало, изнесе лекция. Ние всички имаше какво да научим, и трябваше да
слушаме и да си водим записки.
Видях уличен музикант – няколко пъти го мярнах около залата. Ходеше с
китарата си в калъф и усилвателя опакован в количка. Някъде, в някой
подлез вероятно беше пял днес песните на Дилън, с надеждата да събере пари
може би за билет и за хляб. Това едва ли е станало напълно. Но той знаеше
песните. Това му беше достатъчно.
Видях едно момче и две момичетата – те стояха в мрака между колите на
задния изход на НДК. Излъчваха интелигентност. С тях се заговорихме и
дълго чакахме отзад на изхода да вземем автограф от Боб Дилън и ако може
да поговорим с него. Което може да изглежда за някои доста наивно, но ние
вярвахме, че може да се случи. Когато Боб Дилън изпя “Отговорът с вятъра
се носи”, момчето и двете момичета са били на около минус 20 години – един
доста далечен проект на родителите си. Сега бяха прочели и чули всичко на
Боб Дилън, момчето знаеше всичко за историята с Hurricane. Това беше
любимата песен на едното момиче и то със съжаление говореше, че не е била
включена в сет листа. Около един час преди полунощ от входа излязоха
някакви хора – не беше този, който чакахме, а Бойко. Сред нас
четиримата няма желаещи за автограф от него. Поразговорихме се с един от
охраната, полицай – този, който изрази съжаление, че не е успял да иде на
концерт.
Видях как се скриват в мрака момчето и двете момичета. Тръгнаха, след като
стана ясно, че чакането няма особен смисъл. Съжалих, че не разменихме
някои координати – защото малкото хора, които вярват в някои ценности
трябва да се държат един за друг, иначе ще се изгубят в мрака. Не в този
на нощта, а в другия, големия мрак. Така, че ще бъде добре, ако изпратят
мейл, като прочетат това. Докато си говорихме в тъмното и в юнския хлад на
София, момчето каза, че това е най-големия, който е правил концерт досега
тука. Така е, говореше с моите думи. Това, което слушахме, не принадлежеше на този или онзи стил, не звучеше като нещо
друго, като някой друг. Това бе просто Боб Дилън - един глас отвъд новите
завеси.
Преди време, някъде преди да се родим,
казваха, че 20 годишния Дилън пее с глас на 80 годишен негър. Сега
определено можем да кажем, че владее положението и звучи като 160 годишен
негър. Знаете ли какъв е този звук, навярно не. Такъв е, какъвто го чувате
сега. Боб си остава като оня достолепен джаз певец, който пее така както
говори, и говори така, както пее, сякаш пее на себе си. И трябва да се
слуша. Посланията са там и трябва да ги доловите.
Feedback: freeinrecords@freeinformationsurveys.com
* * *
Горе /
Up
© 2014 freeIN Records Corp.
|
